През епохата на Възраждането българският народ обединява духовните си сили, за да утвърди правото си на самостоятелен политически и обществен живот, на своя просвета и образование. Съвсем естествено тогава сред дейците на Възраждането, много от които са получили образованието си в чужбина, назрява идеята за откриване на висше училище, което да "изравни българите с политически независимите, граждански устроените и културно издигнатите народи". Изтъкнатите български възрожденски дейци като Васил Априлов, Иван Богоров, Иван Селимински, Константин Фотинов, Гаврил Кръстевич, възпитаници на големите европейски университети, завещават на първото поколение свободни българи своята най-съкровена мечта – идеята за български университет, която става реалност 10 години след освобождението от османско владичество.
Още от самото начало създателите на българския университет преследват по-далечни цели - за бъдещото откриване на "отделения по различните области на науката", т.е. за създаване на съвременен университет, в който отделенията да прераснат във факултети. В подкрепа на тази идея са организацията на обучението през годината на откриването на Висшия педагогически курс (учебната 1888/1889 г. е с два семестъра и се изучават три групи предмети - общи, специални и спомагателни), системата на изпитите, подборът на курсистите и т.н.