Режисьор: Николай Георгиев

Участва: Валерия Димитрова

Здравей. Тук съм за теб. Не ме гледай така смутен. Аз съм. Макар, че не те познавам. Мъжът е едно от най-страхливите животни. Докато не опознае обекта не се решава. Добре, ще ти дам тази възможност да надникнеш в мен. Да ме приемеш за своя. Така е било и някога в джунглата, за да решиш да нападнеш своята жертва, е трябвало да повярваш, че е твоя жертва, че си способен, че можеш да го направиш. Но ако не се решиш да го направиш? Какво става с нея? Какви опции има? Да се отрови? Трябва да се отрови. Машината се движи тръгва. По-бързо. Лудо. Трябва да продължи. Мозъкът се е изчерпал. Машината върви. Някой би трябвало да я спре. Представете си машинна зала, Голям завод, в който няма машинист. Опасност! Машините продължават да се въртят като бесни. По-рано е било другояче. По-рано не е съществувала ненаситност на формата. Нямало е перверзност в изкуството, а животът не е бил безцелно движение на въздушни автомати, Важното е окото. Окото на Канто. То не е сексуален обект. Не, окото е моторът на сексуалността. Нейната ненаситност. И забележете… Говоря за ненаситност на формата. Формата не е порочна. Тя е просто форма. Форма, която трябва да се унищожи или да се остави да бъде унищожена. Формата не е порочна и ненаситна. Тя е просто необходима. Величието на изкуството днес се крие именно в перверзността и безумието на формата. Пишеш нали? Стихове. Но не ми ги четеш. Но аз ги познавам.

Вход: СВОБОДЕН

Програмата можете да следите също на:

www.almaalter.com

https://www.facebook.com/almaalter?fref=ts