Софийският университет „Св. Климент Охридски“ отбеляза 24 май - Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност с академично тържество.
На празника присъстваха министърът на образованието и науката проф. д-р Галин Цоков, заместник-министърът на образованието и науката акад. проф. дфзн Николай Витанов, председателят на НАОА проф. д-р Елиза Стефанова, предишните ректори на Софийския университет проф. дфзн Иван Лалов и проф. дфн Боян Биолчев, председателят на Съвета на ректорите проф. Миглена Темелкова, проф. Димитър Димитров, ректор на УНСС, проф. Ивайло Копрев, ректор на Минно-геоложкия университет, генерал-майор Стайко Прокопиев, началник на Военната академия „Георги С. Раковски“, членове на Академичния съвет, преподаватели, студенти, гости и приятели на Софийския университет.
Ректорът приветства всички, присъстващи на празника в Аулата, и посочи, че днес отбелязваме 24 май – деня на азбуката ни, на буквите, които превърнаха езика ни и средновековната ни литература в духовен мост към по-голямата част от тогавашния славянския свят. Един български владетел по онова време, мъдър държавник и прозорлив ум, разбра, че ако иска държавата му да бъде силна, хората в нея трябва да заговорят на един език. Проумя, че не подчинението пред силата на меча, а езикът е този, който свързва човеците в едно цяло и прави от тях истинска общност, отбеляза проф. Георги Вълчев. Той добави, че този български владетел не се е поколебал да изкове от eзика истинско духовно оръжие, силата на което преведе предците ни през изпитанията на времето и дебрите на историята, за да ни има днес и нас, за да можем да празнуваме и сега нашата заедност и да отдаваме почит на всички онези, които със завидна упоритост и непоколебима личностна отдаденост поддържаха през годините и развиваха нашия език.
„Не случайно 24-ти май е най-светлият, най-обичаният и най-очакваният от всички българи празник – той всъщност е празникът на нашата свързаност, ден, в който виждаме нашето бъдеще в радостните детски очи, започнали да проумяват буквите и да сричат все още неуверено българските думи, ден, в който отвъд личните си страсти и пристрастия всички ние се прекланяме пред магията на езика и пред способността му да гради неръкотворни мостове помежду ни! Имаме нужда като общност от такъв ден - ден на свяст, ден на помирение, ден на единение и на смирение, ден на надежда“, посочи проф. Георги Вълчев. Той се обърна към тези български политици, които много настояват да превърнат 24 май в най-официалния празник на държавата и ги призова да не го правят: „Не ни лишавайте от правото ни, макар за кратко, да се почувстваме едно цяло, тъй като езикът може и да разделя, а в своята страст, притворна или истинска, вие обикновено използвате тази му способност – да чертае разделителни граници помежду ни, да създава нетърпимост и човешки разломи! Политическата официалност не е по мярата на този ден, не приляга на неговата същност и дори да не го убие, ще му надене тежък параден мундир и ще го осакати…“.
По думите на ректора на Софийския университет езикът е полетът на нашия дух. Чрез него ние осмисляме света, опитваме се да го проумяваме, да го описваме, да го разказваме, да го разгадаваме и разширяваме, да търсим неговото място във вселената. Проф. Вълчев посочи, че осакатеният език осакатява самите нас и не позволява на нашето съзнание онази волност, която ни превръща в човеци, която ни кара да сме вечно търсещи смисъл във всичко онова, което ни заобикаля, да сме любопитни и критични дори към самите себе си. Посредством езика ние успоредяваме нашите индивидуални светове и вселени и упорито търсим общи пътища към тях, защото иначе се превръщаме в самотни затворници на собствените си самотни светове.
По думите на ректора чрез дълбинните си пластове, чрез своята вековна памет езикът ни помага да разбираме как е бил мислен света от нашите предци и е най-надеждният мост между минало и настояще, способен е да чертае пътища и посоки към бъдещето. „В този смисъл осакатеният език може да осакати нашето бъдеще, да ни лиши от правото ни на смели мечти и копнежи. Може би точно поради това езиково осакатяване днес като общност ние сякаш сме изгубили посоката на собствения си живот, не знаем накъде сме се устремили в забързаното си ежедневие, към какво се стремим, за какво сме готови да се борим, на какво да посветим силите, знанията и енергията си“, посочи проф. Вълчев и допълни, че усещаме инстинктивно, че нещо ни липсва, но не намираме думите, с които да го изразим и осмислим, защото самите ние сякаш предадохме думите и езика си. По думите му принудени да оцеляваме, толкова дълго време, ние се крихме зад думите и злоупотребявахме с тях, оправдавайки собствената си примиреност и конформизъм, че постепенно ги лишихме от смисъл и изгубихме вяра в чудодейната сила на езика ни. Допуснахме създаването на един кух, изпълнен със заучени фрази и изрази език, който се превърна в наше ежедневие и към който за жалост привикнахме, тъй като с помощта на съвременните технологии той доби небивала мощ и започна да доминира над самите нас.
„Днес можем да го открием навсякъде – в учебниците, които пишем, в медиите, които неспирно ни заливат с информация, в ежедневното общуване, в проектите, които пишем, за да се сдобием с допълнително финансиране… Самите ние отворихме вратите на езика ни за настъплението на езиковата пустиня, която завладява пред очите ни все по-големи територии и пространства в него“, посочи ректорът.
Проф. Георги Вълчев подчерта, че в ден като днешния трябва да поемем собствената си отговорност за случващото се с езика ни и да поведем битката за възвръщане на неговото богатство. И няма защо да се сърдим или търсим вината за случващото се в младите поколения - стандартизираният език, от който те са заобиколени, допълнително усилван от технологиите, ги прави лесна плячка на собствената ни езикова нехайност. „Взрени в търсачките на своите екрани, те започват да мислят света основно през ключови думи и изрази преди още да са развили пълноценно усета си за езика и да са намерили себе си, а това ги осакатява, тъй като вместо непрекъснато да проумяват света, те биват приучавани да приемат услужливо поднесените им готови отговори, създадени от някой друг или от машините“, отбеляза ректорът и добави, че те доверчиво и лесно приемат поднесените им чужди думи като свои, често дори без да са вникнали истински в тяхното значение и смисъл, а това сякаш вещае победа на езиковата пустиня.
Ректорът посочи, че това не е първото изпитание, пред което езикът ни е бил изправян във времето и е успявал да преодолее, проявявайки една завидна устойчивост и неподозирана балканска жилавост. Според проф. Вълчев едно обаче е сигурно – ако искаме да ни има, трябва да започнем битката за езика си. Това е битката за нашето бъдеще, каза той и призова да я поведем със страст, с решителност и енергия, с вяра в мисията си и следовна отдаденост, с ясното съзнание, че това е може би най-съдбовната битка на нашето време. Проф. Георги Вълчев припомни, че точно с тази основна цел е бил създаден от предходниците ни Софийският университет – да бъде средище на българската духовност и стремежа ни към познанието на света. По думите му в тази битка едва ли ще натрупаме много точки, едва ли успеем да направим много иновации, а вероятността да регистрираме патенти е почти нулева, но въпреки това нека изпълним дълга си към този народ и тази страна.
„Нека в ден като днешния повярваме, че можем да спрем постепенното превръщане на езика ни в пустиня, защото ако не успеем, ще опустее и нашия, човешкият свят! И за да си вдъхнем кураж, ще ви припомня предупреждението на Петър Увалиев и тревожните му думи, прозвучали точно в тази зала и на този ден преди 29 години. Тогава той смирено се нарече „натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България“, но решително и съвсем категорично, като вдъхновен пророк от академичния амвон, изпълни своя български дълг и повтаряйки фразата на един друг мислител, ни предупреди: „Проклет да е онзи, който полива пустинята!“. Нека изпълним и ние своя! Честит празник, колеги! Честит 24-ти май!“, каза в заключение проф. Георги Вълчев.
Цялото слово на проф. Георги Вълчев можете да видите тук .
Приветствие към академичната общност поднесе министърът на образованието и науката проф. Галин Цоков, който отбеляза, че Софийският университет има над 135-годишна история, свързана с развитието на висшето образование в България и винаги е бил средище на просвещението, на науката и на бъдещето, защото в рамките на университета се обучават, възпитават и развиват младите хора на България. „Аз съм един от тях. Учил тук в годините, когато се подготвяше да се чества 100-годишнината на университета. Едно време, когато въпреки околното обществено-политическо пространство Софийският университет беше средище на духа, на истината и на свободата. Затова в днешния празник искам да ви пожелая точно тези неща – Софийският университет и българските висши училища и университети да останат място на духа и на свободата. На второ място – да бъдат място и на бъдещето, защото тук се образоват, мотивират и след това успешно реализират младите хора на България“, каза министър Цоков.
По думите му през последните години българското висше образование е направило добър преход от гледна точка на реализация на младите хора в България, от гледна точка на тяхното задържане и възможност за кариерно развитие в родината ни. От тази гледна точка според министър Цоков е много важно висшето образование, висшите училища и Софийският университет да се изкачат още по-горе в тези най-добри проценти на световните университети и припомни, че през 2024 година Софийският университет е вече в тези 4,7% най-добрите университети в света, което е огромно постижение. В заключение министър Цоков пожела свобода, творчество и възможност, ако можем, да променим езиковата пустиня, за която говори проф. Георги Вълчев, защото всички заедно можем да постигнем много.
Тази година традиционното академично слово в празничния ден изнесе доц. д-р Дария Карапеткова от Факултета по класически и нови филологии. Темата на словото бе: „Въпрос на буква“. Тя обърна внимание на делото на светите братя Кирил и Методий и отбеляза, че техните старобългарски преводи на Свещеното писание са не само стратегическата цел, но и дълбокият духовен смисъл на тяхната мисия. Според доц. Карапеткова това ни дава категоричното основание да мислим за Кирил и Методий като за най-значимите и влиятелни фигури в историята на превода по нашите земи.
В словото си доц. Карапеткова припомни историята на превода у нас в годините на прехода в България и отбеляза, че вероятно присъстващите са попадали на небрежни или откровено скандални издания от неподготвени за целта екипи. Тя обърна внимание и на проблема с цензурата в сферата на превода, а не само на оригиналното авторско творчество и даде пример със знаменития лонгселър на Умберто Еко „Името на розата”, преведен на български от талантливия Никола Иванов през 1985 година. В пролога на романа, където се споменава Прага, присъства изречението: „Шест дни по-късно съветските войски нахлуха в злочестия град.” В първото издание на книгата у нас това изречение е заличено. То се появява едва през 1993 година, при следващо публикуване на романа. „Подобни случаи, установени или не, има много, и те са толкова подмолно вредоносни, че трябва да обричат своите причинители поне на сто години сРамота...“, посочи доц. Карапеткова.
Тя обърна внимание и на новите обстоятелства, които съпътстват работата на преводача и които са свързани вече с глобални, а не с локални процеси. Сред тях в най-трескава и активна фаза сякаш се намира съобразяването с политическата коректност, отбеляза доц. Карапеткова и даде пример с преименуването или редактирането на знакови произведения от Агата Кристи, Астрид Линдгрен, Марк Твен заради думи, разглеждани днес като чувствителни и уязвяващи понятия. Доц. Карапеткова посочи, че сме съвременници на процеси, които изискват от нас да редактираме и драскаме върху нещо, което за всеки работещ с текстове е свещено – а именно, оригинала. Оригиналният текст в неговия провокативен или бляскав, несъвършен или гениален, но автентичен вид. „Можем да продължим с още дискусионни въпроси – за неравнопоставеността на черните и белите фигури в шахмата, за самоопределянето на жените в диригентската професия в някои държави ту като диригент, ту като диригентка, за делото срещу бишкотите „Негърче”, за уличния речник и поведение на вълка от анимационния сериал „Ну, погоди!”, за американската версия на заглавието „Хари Потър и философският камък”, променена на „Хари Потър и магическият камък” със съгласието на авторката – философското в заглавие на детско-юношеска книга пъди читатели... И дори шеговитият съвременен италиански вариант на култовото заглавие на Хемингуей „Старецът и морето” като „Недотам младежът и морето”...“, каза доц. Карапеткова и отбеляза, че докато за едни това е просто „името на Позата”, за други е ключова битка, и тъй като тези процеси протичат с различна скорост в различните култури, преводът е буферната зона, която с цената на много усилия удържа задачата си да ги докара до разбирателство.
По думите й включително в България фигурата на преводача днес е чувствително реабилитирана, тъй като животът наложи осъзнаването на все по-съществените аспекти на нейната роля и мисия. Тя отдаде заслугата за това в много голяма степен на университетските ни курсове по превод, които традиционно са на конкурентно международно равнище, както и на специализираните ни магистърски програми. „Защото е факт, колеги – както в редица други области, и тук подготовката е от решаващо значение. Вярно, в тази дейност творческият елемент присъства силно, а той трудно може да бъде преподаден в учебни условия, но всичко останало може, а е и задължително. Защо? За да не се превърнем в предатели на онова, което нарекохме скъпоценно – оригинала“, посочи доц. Дария Карапеткова.
По думите й има две възможности преводачът да предаде оригинала. Първата е, когато резултатът е, най-общо казано, лош. Лошият превод винаги се усеща – дори и без нужда от съпоставка с първообраза, посочи тя. Във втория случай – това може да изненада част от вас – резултатът е твърде, несъразмерно добър, отбеляза доц. Карапеткова и припомни италианската игра на думи ТрадУторе – традИторе, преводач-предател. Тя проследи в изказването си причините за възникването на този проблем.
„И тук трябва да споделя с вас едно разочарование, което изпитват мнозина мои колеги, избрали да НЕ извършат подобна подмяна. Твърде често публиката, която няма и не е длъжна да има поглед върху оригинала, посреща с възторг „тунингования” резултат. Твърде често го и предпочита, каквато е и неговата цел: да отговори на очакванията й, да я ухажва, за да се хареса. Какво да се прави – времената ни са такива, а вероятно и нравите. И макар това да се случва не само у нас, някой път се запитваме: дали не пишем глава от странен национален роман със заглавие „Под Егото”?“, посочи доц. Карапеткова. Тя добави, че днес в много отношения берем плодовете тъкмо на този подход и изрази мнението си, че преводът лекува тесногръдието, че е от полза срещу настръхналото нежелание да опознаем другия от страх да не накърним своята идентичност. „Този именно страх е рожба на невежество – същото невежество, което тласка своите носители към тежки ежедневни атентати срещу грамотността. Кирилската азбука е достойна да бъде национален код, идентичностен белег, само остава и нейните ползватели да бъдат достойни за нея... Каква ирония. Но нищо, иронията всъщност е необходима, защото е най-ефективното приземяващо средство срещу невидимата треска за злОто, на която са следствие някои настроения в нашите разколебани общества. Имам предвид онази обезоръжаваща ирония, с която признаваме – и така лекуваме – нашите собствени кривици. Нея също трябва да търсим в книгите – ще я намерим в „Бай Ганьо”, ще я намерим в „Мисия Лондон”. От Алеко до Алек – наистина ли е минало толкова време? Порастването е бавен процес, твърдят мъдрите хора, всичко ще бъде нарОд... Прощавайте, сбърках – всичко ще бъде наред“, каза доц. Карапеткова.
Доц. Карапеткова отбеляза, че не знае дали да бъде оптимист за територията на езика, в която на изкуствения интелект се позволява щедро да навлиза, за да замести преводачите, да улесни ленивостта на мисълта със своите компилирани откраднати идеи, да замени творците, или като начало – да ги имитира. Ще бъдем ли способни да различим оригинал от имитация, ще свикнем ли със синтетичния език, който все по-натрапчиво ще ни заобикаля като пластмасовите примеси в околната среда, попита доц. Карапеткова и посочи, че суровината на нашата епоха не е злато: „Отметнали сме камъка, желязото и бронза, така че явно ред е на пластмасата. И в нашата пластмасова епоха сме длъжни да научим нашите деца и нашите студенти да не забравят разликата между истинското и фалшивото, да не издигат в култ културата на лесното, и в тази все по-трудно различима мимикрия между естествен (ЕИ) и изкуствен интелект (ИИ) да не приспят критичното си мислене“.
Тя отбеляза, че е твърдо убедена, че изкуственият интелект още дълго няма да е в състояние да преведе или дори да имитира стихът, преведен от Валери Петров:
„Миражът на Виража казал:
– Не знам дали си забелязал,
че двете наши имена
се различават по една
(и при това съгласна) буква,
и значи нашите статуква
са близки, тъй че аз и ти
едно и също сме почти.”
В края на академичното слово доц. Карапеткова посочи, че в последните дни е научила от администраторите на няколко страници с онлайн съдържание за необичайно бързите темпове на натрупване на последователи, които имат очевиден интерес към темата на страниците. А тя е... правопис и езикови правила! „Поне на 24 май бихме могли да си позволим тази илюзия – че може би отново сме дочакали момент, когато буквите и думите, езикът, ще фигурират в дневния ред на обществото ни със своята стойност, със своята тежест, със своя престиж. И ако е наивно да смятаме, че сме дорасли да се преборим за това днес, то не ни пречи да си го обещаем. За утре“, каза в заключение доц. Карапеткова.
Цялото академично слово на доц. Дария Карапеткова можете да видите тук .
В рамките на тържеството ректорът проф. Георги Вълчев връчи Годишните награди на Алма матер за учебната 2023/2024 година на студенти от Софийския университет по повод 24 май.
По повод Деня на славянската писменост бе връчена и наградата на Факултета по славянски филологии за най-добра книга в областта на езикознанието за 2024 г. Ректорът проф. Георги Вълчев връчи наградата на проф. Валентин Гешев за "История на българския език ". Присъдени са също така почетни второ и трето място на проф. Красимира Алексова и д-р Мартин Стефанов.
Председателят на Фондация „Блага Димитрова“ Тихомир Юруков връчи традиционната стипендия на изявен студент от Факултета по славянски филологии. Преди да обяви носителя на стипендията, Тихомир Юруков припомни, че Блага Димитрова е завършила същия факултет. Той благодари на ръководството на Софийския университет, на Факултета по славянски филологии за дадената възможност на фондацията да популяризира името на Блага Димитрова и същевременно да стимулира студентите от факултета.
„Сещам се, че в края на миналата година беше променена конституцията на Република България и беше вкарано едно изречение – не си спомням в кой член – че науката, образованието и културата са ценности в България. Бих казал, че Блага Димитрова е богатство на България“, каза Тихомир Юруков и честити празника на всички. Той обяви, че освен на носителя на стипендията, Фондацията ще подари на всички кандидати романа на Блага Димитрова „Лице“. Тихомир Юруков припомни, че романът излезе 1981 г. Било е разпоредено да бъде иззет от книжарниците. „Романът е заключен в затвора в Сливен и започва да се разпространява апокрифно между хората“, каза още той и допълни, че споделя този факт, защото е хубаво младите хора да прочетат този роман и да знаят малко история.
Тихомир Юруков връчи традиционната стипендия на изявен студент от Факултета по славянски филологии. Тази година носителят е Оля Иванова Божекова от специалност „Славянска филология“, профил „Украински език“.
Празникът завърши с музикална програма на Университетския хор за старинна музика с диригент Красимира Цуцуманова.
По традиция по-рано през деня Академичният съвет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" се включи в общоградското честване на празника.
Филиалът на Софийския университет в- Бургас участва в многохилядното шествие по централните улици на града, посветено на 24 май. Преподаватели от няколко факултета на Университета, администрация, студенти и представители на алумни общността на Алма Матер преминаха по централната улица „Александровска“ под звуците на химна на българската просвета.
Филиалът на Университета присъства активно в обществения и културен живот на Бургас в унисон с визията на Алма Матер да утвърждава своята роля на образователен, научен и културен център. В общоградското отбелязване на 24 май се включиха около 11 хил. участници - представители на четирите университета, училища, детски градини, духовенството, читалища, културни институти и официални лица от местното и държавно управление.
Репортаж на Телевизия "Алма Матер":